Luck e шедьовър, неспособен да попадне в една конкретна стилова категоризация, но ако се обърнем към създателя му Tom Vek, ще получим етикета garage rock for the pro-tools generation и по-точно от това не би могло да се каже. Момчето е отговорно за едни от най-обезоръжаващо неочакваните композиции в съвременната алтернативна музика и Luck продължава тази традиция с пълна сила. Албумът е като саундтрак на имагинерен свят от последните 30 години – застинал във времето на бързия икономически растеж, дълбаещ в търсене на смисъла на безмисленото съществуване, режещ като лист офсетова хартия, параноичен, арогантен и адски привличащ. Luck е и пореден манифест на умението му да използва богат и неконвенционален инструментариум и да го стикова чрез грубия си и нерафиниран глас в музикалния еквивалент на парен чук. И ако на първо слушане повечето песни изглеждат като пълна какафония, следващите разкриват една прецизно планирана конструкция, един внимателно контролиран хаос и умело структуриране чрез често разминаване с очевидната хармоничност. Тази пулсираща сила с непрестанни бягства от и към центъра на симетрия прави от албума жив организъм, който с всяко следващо слушане еволюира и накрая подхвърля на подобните записи във фонотеката You better think how not to suck.

You like it/when I let you walk over me/you love me as you torture me пее Sharon Van Etten в Your Love Is Killing Me - шестминутната кулминация на Are We There на фона на китара, пиано, орган и барабани, които отекват като съпровод по пътя към бесилото. Песента идва рано в албума, но го бележи до самия му край със страховития си анализ на токсичната връзка между двама души, болката, която си причиняват и която ги храни. Едва ли подобна песен може да бъде написана и изпята такъв начин от човек, който не е бил там и действително - Your Love Is Killing Me е автобиографичният спомен на Van Etten за стряскащата реалност да живееш живот, в който всеки ден имаш все по-малко сили и самоувереност да кажеш край. Силата на Van Etten е точно в разказването на истории и напипването, заплитането и разплитането на тънките нишки, които дърпат хората в отношенията им с другите. Положението в останалите песни е малко по-розово, макар и рядко да минава в нещо повече от много блед нюанс на цвета. Van Etten неслучайно става популярна с концертните кавъри на своите песни от царете на минималистичната меланхолия Bon Iver и The National и е от онези изпълнители, които кротко и последователно развиват таланта си. Are We There е почти изцяло продуциран от нея, което й позволява да има по-ясен фокус като изпълнител. Много от песните в Are We There са любовни, макар любовта да е почернена или белязана от несигурност, но нишката, която свързва целия албум, е движението - в любовта, в живота, в приятелства, от едно място до друго. Гласът й притежава същото красноречие като текстовете й - ту е уверен и силен, ту нежен и мек, някъде между PJ Harvey и Rachael Yamagata. Въздействащ албум от артист, който успява с всеки следващ албум да надскочи себе си. 

Доскоро налудничава искреност на фронтмена Samuel T. Herring бе позната само на заклетите фенове на Future Islands. Масовата публика се сблъска фронтално с удивителното му сценично поведение покрай популярното изпълнение на фестивалния химн Seasons (Waiting On You) в предаването на David Letterman. Това от своя страна е нож с две остриета, защото като нищо може да отклони вниманието от другите песни в един от най-добрите синтпоп инди албуми на годината. Четвъртият албум на триото от Балтимор е сантиментален запис, споделящ меланхолията на Beach House и душата на старите The Killers. Singles e болезнено откровена и мелодраматична китарна поп музика за раздялата и периодите на размишления, която трогва публиката и прескача от воле разстоянието между малките клубове и големите фестивали. Полираната ню уейв музика с праволинейни синтезатори и китарни партии позволява на Herring да разгърне потенциала на особения си глас. Всички песни от албума звучат като завършени и самостоятелни сингли, които работят добре в един единствен албум. Объркали са само името – по-удачният вариант е Greatest Hits.

Дебютният албум на англичанката с испанска и ямайска кръв Tahliah Barnett продължава новаторската линия в модерното арендби и черната музика и разбива окончателно всички жанрови граници, които и без това все по-трудно се различават. Звукът на Barnett прогресивно се изпипваше във всеки един от предходните й записите: трип хоп мелодиите, дръмендбейс звукът и магичната природна акустика и хармонии в предшестващите ЕP1 и ЕP2 са почти недоловими и изцяло подчинени на новата завършена естетика на LP1. В забележителния списък с продуценти в LP1 си личат имената на редовния й сътрудник Arca и знакови фигури като Sampha, Devonté Hynes a.k.a Blood Orange a.k.a човекът, отговорен за Boyscout албумa на 2013, Paul Epworth и Emile Haynie. Не е зле за момиче, което допреди четири години танцува в клиповете на Jessie J и обикаля по турнета с Kylie Minogue. Още по-впечатляваща е кохезивността на албум, по който работят толкова много хора – ясно доказателство за ролята на самата Barnett в създаването на собствения си звук. Миналото на танцьорка определено помага за усещането й за ритъм и композиция най-вече когато е на сцена. Голяма част от обаянието на FKA twigs се дължи точно на начина, по който изглежда и се движи, и неслучайно визуалното изражение на музиката на FKA twigs е нейно продължение и по същия начин залага на манипулиране на познати форми в нещо ново, впечатляващо и изопачено точно толкова, колкото трябва. LP1 звучи като извънбрачно дете на Massive Attack, Aaliyah, The Weeknd и Grimes, без да подражава на нито едно от изброените имена. Деликатният летлив глас на Barnett с едва загатнат британски акцент се разлива като меласа върху пласт след пласт от фрагментирани перкусии, семпли и ефекти. Режисираното от Nabil видео към пилотния сингъл Two Weeks поражда неизбежните асоциации с последната филмова роля на покойната Aaliyah и онагледява как музиката на FKA twigs борави с повторения, които постепенно се осмислят и насищат до пълнокръвни мелодии. Самата тя звучи плаха и ранима, но няма как да не настръхнем от силата и на осъзнатата й язвимост. Подобно на The Weeknd, FKA twigs пее откровено и без излишен срам за желанията и своята сексуалност. Фантазиите на Barnett обаче звучат повече като бележки от личен дневник, отколкото като фосфоресцираща табела. Дори когато е провокативна, FKA twigs остава далеч от контрапродуктивното желание да възбужда преднамерено. 

Сигурно вече си гледал видеото, в което две деца се събуждат от смъртта на собственото си погребение и танцуват до безкрай под римите на Kendrick Lamar в Never Catch Me. Въпреки мрачната тематика на концептуалния пети албум на американецa Steven Ellison, a.k.a. Flying Lotus, преобладаващото настроение все пак клони към позитивното. Музиката се лее и носи така специфичните си звуци, които в контекста на необяснимото следсмъртно състояние звучат повече от реалистични. Ellison композира смъртта като нещо интересно и дори очарователно. Достатъчно е да чуеш Turtles, за да разбереш за какво става дума. Flying Lotus отива още по-далеч в Coronus, The Terminator, сътворявайки химн за смъртта - тя е спасителят, по-добрият изход от живота. Този албум е специален, не само заради конкретната тематика в него, но най-вече защото е един пионерски space-age-progressive-jazz микс. Ellison винаги се е вдъхновявал от джаз музиката от 40-те години на миналия век. Това му влечение прави възможна съвместната му работа по албума с легендата Herbie Hancock, а като резултат се откроява мелодичната Tesla. Тотален оut of body experience, идеален за слушане в задръстване, в метрото, в парка или докато си вървиш по тротоара.