Концептуалните албуми на Sebastien Tellier никога не дразнят. Confection от 2013 бе хаотичен завой към пиано импровизации без почти никакви вокали, докато основната идея в My God Is Blue от 2012 бе налагането на нова световна вяра. С L‘Аventura нещата си идват на мястото. Албумът е много елегантна френска интерпретация на странните мелодии и мистериозните акорди в самба културата и приключенията в знойните джунгли на митична Бразилия. Бягството от реалността на Tellier е записано в парижкото студио на Jean-Michel Jarre (свещено място обсебените от синтезатори), докато всички струнни аранжименти са дело на легендата Arthur Verocai, който си партнира с някои от най-добрите бразилски музиканти. Логично, L’Aventura звучи като съвсем автентичен бразилско-френски слънчев албум за всеки ден от годината.
Aaron Jerome обича да неглижира идентичността си зад мистичните си маски и зад силните си вокалисти като Sampha например. Освен на ремиксите, SBTRKT е цар на съвместните проекти и играе сериозно с някои от най-горещите имена от независимата сцена в момента. Макар вторият му студиен албум да е посветен на брат му, който умира от рак по време на записите, Wonder Where We Land е пълен с качествена танцувална и жанрово разнообразна музика (пост дъбстеп, UK бас, геридж и инди електроника) с величествени вокалисти. Блаженият глас на Sampha oтново разтапя в цели четири парчета. Jessie Ware се завръща в един от най-силните моменти Problem (Solved). Изненадите са вокалът на Vampire Weekend Ezra Koenig в New Dorp. New York и прекаленото oмешване на A$AP Ferg и инди бандата Warpaint във Voices in My Hand. Настроението на Wonder Where We Land е по-минорно и объркано от едноименния дебют на SBTRKT, но Jerome не изневерява на стила си да прави различна музика, която се търси и харесва.
За разлика от низходящата траектория в звученето на The Strokes, които се превръщат в скучна група, която пълни зали със спомена за първия си албум, соловата кариера на Julian Casablancas описва същите странни форми, каквито и звуците в албума му с The Voidz - група от съвсем прилични музиканти, облечени от съмнителен стилист. Красивата меланхолия се бори да пробие през мъглата от вокални дисторшъни, модулирани китарни рифове, мелодичен хаос и заглушените пънк барабани. Нищо не си е на мястото и всичко си е на мястото. Всяко следващо парче си заслужава да бъде чуто до край и сравнително точно показва, че в редки случаи, когато се опиташ да използваш всички ефекти в студиото, може и да ти се получи.
Третият албум на Michael Hadreas е колкото кратък (скромните трийсетина минути), толкова и силен (много). Младият мъж от Сиатъл получава едно рамо от Adrian Utley от Portishead, който продуцира албума и неслучайно треперещите от напрежение аранжименти преминават от красиви клавирни рефрени през твърди китари, режещи звуци, писъци и сирени до lo-fi синтезатори. Текстове като No family is safe/when I sashay носят характерния провокативен и стряскащо откровен стил на Hadreas, а гласът му извиква ту агонията на Antony Hegarty, ту бистротата на Robin Pecknold от Fleet Foxes, ту широко отворените очи на Sufjan Stevens. Политическата му ангажираност е важна част от албума, но Hadreas удря право в целта и когато не си играе със стереотипи и клишета, а дълбае дълбоко в парализиращата несигурност и жаждата за любов. Афектираните маниери и хипер стилизираният образ на Perfume Genius комплементират по-агресивните песни като Queen и Grid и се балансират от по-интимните и раними тракове, които са с най-въздействаш емоционален заряд като No Good и Тоо Bright. Албумът завършва със строфата I don't need your love/I don't need you to understand/I need you to listen. Трудно е да не го разбереш, когато се заслушаш.
Третият албум на лосанджелиският лейтенант на TDE и Black Hippy е въздействащ и дълъг разказ за тъмния свят на успокоителните медикаменти, далеч от първосигналното определение за гангстерски рап. Q се чувства комфортно в ролята си на вълк единак, но въобще не се колебае да записва и с най-добрите в бранша напоследък: Kendrick Lamar, 2 Chainz, ASAP Rocky, Jay Rock и Tyler, The Creator, наред със старото поколение гангста легенди Raekwon и Kurupt. Pharrell пък забравя за момент познатото стакато пляскане за Los Awesome, a Tyler, The Creator и Kurupt правят мрачен аптекарски трак ала SpaceGhostPurrp, Raekwon се разписва във wu-tang clan-ското дух-куче парче Blind Threats, a най-обещаващият американски соул и арендби певец BJ The Chicago Kid се включва в любовното Studio. Истинската тръпка на този албум се крие в разнообразната продукция и текстове, съдържателната и добре издържана основна тема и хипнотични и запомнящи се мелодии, които обсебват още на първо слушане.
Заглавието на този албум въобще не е подвеждащо - Adam Bainbridge наистина е различен изпълнител, когото помним с добро още от дебюта му World, You Need a Change of Mind и приятните танцувални напеви в Cyan и няма как да не следим с интерес заради близостта му с миналогодишния първенец в Boyscout класацията Devonte Hynes (Blood Orange). Bainbridge експериментира умело със соул, арендби, инди електроника, разнообразни гласове и много класически инструменти в десетте парчета от Otherness. В албума се включват и музиканти от калибъра на Robyn, Hynes, новата арендби дива Kelela, рапърът М.anifest и други интересни артисти, но ще го запомните най-вече заради меланхоличния саксофон и класическото пиано, които присъстват в почти всяко парче на фона на лека интелигентна електроника или насечени барабани и басове. Много от композициите са странни съчетания от напеви и семпли, които минават през няколко на пръв поглед набързо скалъпени и хаотично свързани етапи, за да създадат едно добре завършено цяло. Текстовете са обрани, кратки, откровено любовни, без да отегчават и с безкрайно повтарящи се рефрени. Другостта на Otherness е преди всичко в усещането за едно приятно състояние на спокойствие и вкус към живота, което можеш да споделяш само с близки и себеподобни.
Lost In The Dream е във всички обзорни класации за 2014 - албум на годината според Uncut, Q и Paste Magazine, втори при Stereogum, трети при NME. Подобно единомислие често е провокирано от желанието да сме в крак с тенденциите, но The War on Drugs са толкова извън контекста им, че музиката им може да се възприема само с необременено от net age цинизма съзнание. В трети пореден албум Adam Granduciel успява да превърне благоговеенето пред олтарите на Bob Dylan и Bruce Springsteen в изящна музикална форма чрез невероятния си усет за многопластови аранжименти и маниакално внимание към детайла и нюансите на звука. И докато предходният албум Slave Ambient интерполира между еуфорията на Bruce Springsteen и стария краутрок, потапяйки звученето в гъст бульон от аналогови синезатори, дръм машини и армия подводни китари, то настоящият Lost in the Dream отговаря на въпроса какво би се получило ако Bob Dylan и Daniel Lanois бяха наели Talk Talk за бекинг група при записите на Oh Mercy. Още от началния порой стакато удари от електронна перкусия в Under the Pressure става ясно, че звученето този път е кристално чисто и създадено от безброй пластове китари, синтезатори, пиано и бог знае какво още, наслагвани в продължение на три години в домашното студио на Granduciel. Записите в пълна изолация го докарват до нервен срив, но крайният резултат е един от най-уверените и инклузивни албуми въобще. Lost In The Dream е като разтопеното злато на залеза, който ни влече към хоризонта и поражда желание да го докоснем.
На Jesse Keeler и Sebastien Grainger им трябват шест години, за да се разберат помежду си и да запишат продължението на великолепния си дебют You’re a Woman, I’m a Machine от 2004. Идиотското име на Right On, Frankenstein! и стряскащата обложка са само за заблуда на противника. Групата отново разчита на триминутни композиции с експлозивни барабани, помитащи китарни рифове с много дисторшън и добре дозирана електроника, които изхабяват ухото у дома, но със сигурност звучат прекрасно на голям фестивал или в малък потен клуб. Въпреки препратките към стоунър рока във Virgins, DFA 1979 не изневерява на истинския си характер и продължава да записва суров, пулсиращ звук с дълбок бас, злокобни рифове и изнасилени от блъскане барабани за поддържане на темпото. The Physical World е потентен акт на група, която не се нуждае от преоткриване, за да звучи завладяващо в по-малко от три минути.
Дебютният албум на Terje Olsen, известен на почитателите на яки диско едити и леко хипарска електроника под псевдоними като Chuck Norris, Wade Nichols, Duliatten Disco Dandia, но най-вече Todd Terje, идва цели десет години след като норвежецът започва да си създава име на електроната сцена. Любител на диско и хаус музиката, Terje се упражнява като диджей и като продуцент, специализиращ във възраждащата се форма на едити - преработки на известни парчета, целящи максимум ефективност за танци. Постепенно Terje започва да прилага наученото в собствени композиции, следват сингли, EP-та, често работи с другия вундеркинд на норвежката електронна сцена Lindström, и така до уместно кръстения дългосвирещ дебют It's Album Time. В този смисъл появата на албума идва като логична крачка в развитието на Terje като музикант и даже закъснява ако направим справка с темпото на съвременниците му. Чакането си струва, макар няколко от песните да са издавани и преди (пулсиращата Strandbar и епичната Inspector Norse, безспорен апогей в кариерата му досега). Предвид предисторията, It's Album Time е учудващо нетанцувален, но ужасно интересен, прецизно изпипан и забавен албум с леки нотки на 80-те години и силно изразена любов към диско музиката със съвременен завършек. Terje смесва ново и старо - от една страна песните звучат познати като едновремешните шапки на БНТ, а от друга - съвършено съвременно. Въпреки липсата на вокали в почти всички песни (с изключение на Vangelis-овия кавър на екзистенциалния хит на Robert Palmer в колаборация с Bryan Ferry), историите и отчетливите настроения присъстват осезаемо. Замирисва ти на готини и малко познати курорти, допиват ти се shaken-not-stirred коктейли. Има и жесток хумор във всичко - от обложката (дело на един от илюстраторите на The New Yorker) до откриващото интро и последните секунди на албума, който завършва с аплодисменти. Дори да не беше на шега, пак щяхме да се съгласим.
Фалшивият артистичен псевдоним на 26-годишния австралийски музикант Nicholas Murphy е неговата идея за почит към джаз записите, които слуша като малък, и към интелигентното и емоционално звучене на Chet Baker, което присъства и в дебютния албум на Chet, хм… Faker. Макар и част от една доста голяма вълна електронни музиканти, силно повлияни от соул и арендби, Chet Faker изпъква с един от най-въздействащите мъжки вокали напоследък и много отличителни, запомнящи се мелодии. Освен първия сингъл Talk Is Cheap, силно впечатление прави и дуетът Melt с Kilo Kish, както и третият сингъл от албума Gold. Траклистът на албума е разполовен на две от 19-секундната пауза / - първата част е за начинаещи, а втората за напреднали. По-сложните парчета като Blush имат характерно развитие, няколко отделни кулминации и Chris Cornell-ов вокал. 1988 започва като дискотечен хит и продължава като интимна изповед между двама. Самовглъбените стонове в Lesson In Patience също заслужават внимание. Финалът с драматичната любовна история в Dead Body е писана, за да разгърне максимално гласовия му диапазон.
