30 July

Marissa Nadler

В началото на кариерата си Marissa Nadler често е поставяна под общия знаменател фрийк фолк основно заради минималистичния съпровод от китара в алтернативни строеве, независимо че е твърде далеч от (тогава модния) хипи примитивизъм на Devendra Banhart и пикси ексцентричността на Joanna Newsom. Академичният подход на Nadler към американската готика обединява песните от Апалачите с литературните влияния на Faulkner, O’Connor и Williams. След албума Little Hells от 2009 обичайните чело и педъл стийл китари са обогатени и нюансирани от електронни инструментали, които обгръщат кристалното мецосопрано на Nalder в упойващ дрийм поп сироп. Drone убер-продуцентът на July Randall Dunn (Sunn O))), Earth, Boris) подчертава ефирната атмосфера с по-наситени, топли и нискочестотни пулсиращи синтезатори, пречупени през пълзящия пушек на новите композиции. 11-те парчета в албума следват перфектно цялостния тон на тиха интроспекция със семпъл инструментариум (Firecrackers, We Are Coming Back, Holiday In, Nothing In My Heart) или с по-плътни аранжименти (Drive, 1923, Was It A Dream, Anyone Else). Изборът на Dunn за продуцент и ембиънт залитанията на Nadler кристализират в перфектната шестминутна ембиънт drone фолк соната Dead City Emily, която ни отвежда за ръка под топлата светлината на пълна луна към тайно, горско езеро, в чийто спокойни, дълбоки, черни води бихме се оглеждали цяла вечност. За разлика от обекта на желание от I’ve Got Your Name, който ...stopped calling out my way...stopped calling all together, гласът на Nadler в July се забравя трудно.

29 El Pintor

Interpol

Interpol минаха през странен период след излизането на предпоследния си албум Interpol, но El Pintor е успешно завръщане към полирания, последователен и мизерен пост рок и пост пънк, които ги открои на нюйорската сцена преди петнайсетина години. Последното е ясно доловимо още в началото на албума и откриващите фестивални тракове All The Rage Back Home и My Desire, а малко по-късно разбираме как Paul Banks е добавил сериозен бас и фалцет към познатия отчаян баритон. Завръщането към добрата форма всъщност си е завръщане към звука на първите два албума Turn On The Bright Lights и Antics. El Pintor е много силно и неоспоримо доказателство за способността на Interpol все още да записват екзистенциални, но много елегантни и живописни песни за напразните усилия на любовта и отчаянието. Мрачното настроение в El Pintor подхожда на всяка група, която се е засилила устремено към 20-тата си годишнина (The National, някой, нещо?).

28 Entity

Oscar and the Wolf

Вероятно си мислите, че шоколадът е най-добрият експорт на Белгия. И аз така си мислех, докато не чух Entity на Oscar and the Wolf - белгийска група, която изначално предизвиква известна доза предубеденост заради името, което навява асоциации за клиширана реплика на Esben and the Witch. Всички негативни очаквания обаче биват издухани от лъстивия арендби електропоп с лек привкус на ембиънт на шесторката от Брюксел. Продуциран от Leo Abrahams (Brian Eno, Brett Anderson, Florence and The Machine, Gorillaz), Entity е неочаквана и адски хомогенна смес от синтезаторни космически пейзажи, обезоръжаващи бийтове, ритмични нео соул напеви, класически теми за пиано, спорадични източни инструменти, много флирт, напрежение и погледи през рамото. За да по-пълна представа може да се цитира определението на DIY Magazine за стила на групата като The Weeknd без мръсния послевкус и Drake без реването след секс. Подкрепяме с две ръце.

27 Mexico

GusGus

Най-лошото нещо в деветия албум на исландците GusGus е, че се появява след Arabian Horse - висока летва за когото и да било. Албумът от 2011 беше от равни части за краката и душата, поглъщаше бавно и безапелационно и стана едно от най-успешните заглавия на жестокия кьолнски лейбъл Kompakt. Концертът на групата в София преди няколко седмици, освен че стана едно от местните музикални събития на годината, показа Mexico в нова светлина - Stephan Stephensen, Birgir Þórarinsson, Daníel Ágúst Haraldsson и Högni Egilsson му придадoха контекст, а разточителните аранжименти разкриваха различните пластове на песните и им позволиха да дишат в нова светлина. Исландците влагат много значения в заглавието Mexico - от западната посока спрямо роднината им и теорията, че там е центърът на света, до други интелектуални упражнения по темата. Текстовете на песните, също толкова двусмислени и отворени за интерпретация, са поднесени с дълбокомислен и бомбастичен патос, който не дразни, дори изначално да решиш да не ги взимаш твърде насериозно. Иначе инструментално албумът открива като продължение на Arabian Horse, но както самият Birgir разказа в интервю за Boyscout, Mexico e по-отпуснат и с по-голям размах като звук и влияния и те скоро започват да се усещат - само чуй God Application, This Is Not The First Time или This Is What You Get When You Mess With Love.

26 Seeds

TV On The Radio

Aмериканските арт рок експериментатори TV on The Radio минаха през много по-шибани три години, отколкото съгражданите си от Interpol. Басистът на групата Gerard Smith загуби битката с рака само няколко дни след излизането на предишния им албум Nine Types of Light през 2011, а скоро след това се разделиха горчиво и с предишния си лейбъл Interscope. Как са се справили със загубата на Smith в такъв момент, само те си знаят. Seeds звучи като терапия, която започва с най-трудно достъпните дълбини на болката и стига до кресчендо още по средата. Групата отново залага на променливите настроения, чувства и емоции като основно вдъхновение за текстовете, докато продуцираните от Dave Sitek инструментали са достатъчно уверени, мощни и прецизни, за да се справят с публиката на големи и малки сцени. Seeds е най-достъпният и вероятно най-искреният албум в дискографията на група, която продължава да впечатлява с изключителна продукция без излишни специални ефекти.

25 Pom Pom

Ariel Pink

Роденият в Бевърли Хилс мултиинструменталист и композитор Ariel Marcus Rosenberg е силно повлиян от глем културата на Малибу и музиката на 70-те и 80-те и записва музиката си у дома, на което се дължи характерният приглушен и нискокачествен звук. Оставяме настрана легендата, че може да свири на барабани с уста и мишници, групата му Haunted Grafitti има достатъчно любопитна кариера и без това. Соловият му албум Pom Pom затвърждава представата за потентен музикант, който генерално не се съобразява с нищо, камо ли с жанровете. Композициите му са хаотични и носталгични, а запазеният му знак е иронията, която често прелива в сарказъм. 17-те парчета лавират от ню уейв и дрийм поп през психеделия, бийч и дори хард рок, та чак до метал и пънк. Добрите вокали и спотаени диалози съжителстват със странни звуци като от анимационен саундтрак или семпли от флипер и видеоигри. Пет от парчетата са написани съвместно на болничното легло на 75-годишната черна овца на рокендрола Kim Fowley. Друг интересен момент е парчето с Azealia Banks Nude Beach a Go-Go, което присъства и в нейния дебютен албум. Ariel Pink не е просто смахнат, циничен, луд и интересен. Tрябва си доста усет и талант, за да изкараш на повърхността такова ретроградно звучене, да му се подиграеш по най-абсурдния начин и да го накараш да звучи отлично. 

24 Little Red

Katy B

2014 не беше силна година за поп музиката, която продължава трансформацията си в онлайн музикален магазин за тинейджъри и туийнове, и беше доминирана от имена като все по-обещаващата, но стерилна Taylor Swift, блудкавия мъжки отговор на Adele Sam Smith, хелийната Katy Perry, тромавия австралийски рап/поп експорт Iggy Azaela, най-неприятната вокалистка от Jessie J и Christina Aguilera насам Ariana Grande и иронично плоската Meghan Trainor. Старите имена в жанра заложиха на неуспешни хватки и плът, за да останат релевантни, а обещаващите Charli XCX и Marina & the Diamonds успяхa да издадат само готини сингли преди тази равносметка. На фона на целия шум в началото на годината излезе Little Red, вторият албум на Katy B, която се появи привидно от нищото (на вълните на пиратското радио Rinse, тоест баш от нищото) през 2010 с чудовищния дъбстеп хит Katy on a Mission години преди Rudimental и Disclosure, за да стане лице на ъндърграунд денс сцената във Великобритания. Четири години по-късно Katy е една идея по-лъскава, пее с прецизността на атлет и демонстрира по-голям диапазон, но усетът й за добра мелодия и готините бийтове издават, че не е забравила откъде е тръгнала. Безкомпромисно танцувалните I Like It и 5 am, колаборациите със Sampha в Play и с Jessie Ware в Aaliyah, баладичните Emotions и хитовата Crying For No Reason правят от Little Red най-добрия поп албум на 2014.

23 Carry Оn Тhe Grudge

Jamie T

Детето чудо на бритпопа, което прибра всички десетки на критиката с Panic Prevention (2007) и Kings & Queens (2009), се завръща след петгодишно мъртвешко мълчание със съвършено продуцирания Carry on the Grudge. Оказва се, че that funny bastard не е избягал в някое уелско село с торба марихуана, а е пишел песни вкъщи. Според едно интервю в The Guardian, бройката е 186, 12 от които имат късмета да попаднат във финалната селекция. Но какво селекция само - от отчайващото море от спокойствие на откриващата Limits Lie, през заразителната мелодия на Don’t You Find (която в един по-добър свят ще замести Nothing Else Matters в плейлистите на сватбените диджеи), до агресивните китари на нихилистичното алтер его Peter и изтерзания оптимизъм на They Told Me It Rained. Няма да съжаляваш нито за секунда, ако се качиш на 46-минутния емоционален ролъркостър из объркания свят на Jamie Treays. Може би единствено за това, че останалите 174 песни може никога да не видят бял свят.

22 Tremors

SOHN

SOHN е новата страница в живота на родения в Лондон и базиран във Виена Christopher Taylor, който има няколко издадени албума под името Trouble Over Tokyo. Проектът е с по-мрачна визия и значително по-актуален инди арендби звук с електронен бекграунд и преобладаваща кoмпютърна обработка на гласа. И макар да не открива топлата вода и да не ни поднася нищо, което не познаваме достатъчно добре (от Mike Milosh през 2004 до The Weeknd напоследък), SOHN рафинира звука си и му се получава добре. Леко фалцетният и драматичен глас пасва идеално на наситените с болка и разочарование текстове. Единадесетте парчета наслояват сериозно количество саморазрушителни настроения на несподелена любов (The Temptest), болезнено безсмислие и разочарование (The Wheel и Artifice) и самоубийствени мисли (първият сингъл Bloodflows). Именно тъгата е задължителната съставка, която пасва идеално на гласа на Christopher и прeвръща Tremors в значим и въздействащ албум.

21 Jungle

Jungle

Tom McFarland и Josh Lloyd-Watson са приятели от детските години, които обичат да свирят заедно и минават с променлив успех през няколко музикални проекта преди да основат ядрото на британската нео соул и фънк група Jungle преди около две години. В резултат на добре планирана онлайн кампания или с чист късмет винтидж звукът на групата скорострелно намира последователи, благодарение на песни като Drops, Platoon и Lucky I Got What I Want, които ги вкарват и в полезрението на BBC. Композициите преработват класическата соул и фънк музика за днешни дни, а кварталният веселяшки стил, лежерни бийтове и опушени айляшки мелодии ги правят твърде лесни за харесване. Сингълът им от началото на годината Busy Earnin' дестилира най-доброто, на което са способни - мечтателски манифест против консуматорството със силно филтрирани мъжки вокали, които се подават изпод енергичен ретро инструментал, навяващ асоциации със седемдесетарските blaxploitation филми. Въобще лесни любимци за млади и за носталгични почитатели на черната музика.