Сещаш ли се за онова момче в училище, което от втори клас ходеше и на уроци по чужд език, и на китара, и на футбол и можеше да плюе на два метра, и като цяло ти не можеше да го понасяш, но искаше да му бъдеш приятел? Това е Ty Segall. На 27, издаващ като отличник по един албум всяка година от 2008-а насам и свирещ с още 6 други групи. Пусни си 24-каратовото произведение на музикалното изкуство Manipulator (който Ty е записал сам) и помрази това момче заедно с мен. В ерата на свръхмиксирането на албуми и напомпването им с гост-изпълнители и странни ефекти, е доста ободряващо да чуеш звука на всеки отделен инструмент и да изпиташ неподправено чувство на щастие от получаващата се хармония. Студената война май отново е факт, така че може би имаме нужда от наша 69-та.
Четвъртият албум на шведите от Little Dragon остава верен на навика им да смесват синт и дрийм поп, индитроника, нео соул и арендби, даунтемпо и трипхоп, бас и класически инструменти и не разочарова с нито едно слабо парче - от твърде личното, бавно и самовглъбяващо Mirror, събуждащите отвяващи синтове на Klapp Klapp и меланхоличния и бавен хип-хоп бийт и въздействащ струнен акомпанимент на едно от най-силните парчета в албума Pretty Girls през мрачната история за последния миг в живота на самоубиеца Underbart (шведската дума за чудесно), дълбокото и мистериозно звучене на Cat Rider с бавно арендби Janet Jackson темпо, лекия дръмендбейс на Paris с меланхоличен и тъжен, но жизнеутвърждаващ текст и хаоса от струнни инструменти в Pink Cloud, та чак до Let Go - химн за хипер романтичната любов и чувството за безнадеждно влюбване, което ни прави ирационални, глупав и щастливи. Категорично най-добрата любовна песен от много време насам.
Надали има други 81-годишни музиканти като Willie Nelson, които пеят със спокойствие и позитивизъм за проблеми като раздялата (I Thought I Left You), влюбването (I feel so helpless/I feel just like a kid), навика (When I get used to her, I'm sick of me) и многоженството (Wife number nine she sure was fine so was number seven / Oh, number six still makes me sick so does number eleven), но със сигурност помага да си американска икона, да си отказал тютюна за сметка на марихуаната и да живееш на Хаваи, където съседи да са ти Woody Harrelson и Owen Wilson. Band of Brothers е от онези албуми, за които имаш чувството, че си слушал десетки пъти, но подобно на удобно износените обувки създава усещане за комфорт и уют, подобно на разговор със стар приятел в кварталния бар с много увлекателни истории. Макар да е първият албум с предимно авторски композиции на Nelson от 1996 насам, Band of Brothers е отличен съвременен класически кънтри албум.
So It Goes e най-интересният и различен нюйорски хип-хоп и рап албум от много време насам. Двете МС-та Wiki и Hak и бийтмейкърът Sporting Life са известни предимно с нахъсаните агресивни гигове и заслужават похвала заради умната интерпретация на богатото музикално наследство на своя град и истинския живот в Ню Йорк и неговите гета. So It Goes не е нов опит за Illmatic, а добре научен урок от група, слушала ужасно много албуми през живота си, която може да маркира незабележимо референциите си по интелигентен начин, независимо дали говорим за хардкор или джаз експерименти. Текстовете на Wiki и Hak са съсредоточени изцяло върху Ню Йорк – любов, пари, класовото разделение между хората и различните квартали (Ratking са от Харлем), полицейската бруталност, такива неща. Истинската революция, от която нюйоркският хип-хоп отчаяно се нуждае.
а е жив и здрав Twin Shadow, че включи From Nowhere в плейлиста на своето радио в GTA 5. Да са живи и здрави и една марка обувки, че популяризираха същата песен в последната си реклама. Дебютът на англичанина Dan Croll наистина заслужава популяризиране, защото е адски приятен и позитивен микс от scouse-ски поп, англоезичен фолк, електроника, леки арендби ритми и афробийт. С подобно разностилие Sweet Disarray наистина прилича на огромен пачуърк, но всяко парченце от него е толкова добро в своята индивидуалност, че този концептуален недостатък може да се преглътне. Всички песни носят една голяма feel good табела. Част от тях учудват със своя чаровно-наивен битовизъм (If you ever come round to my house, take your shoes off at the door/Cos it's impolite not to, you'll be damaging my floor), други те карат да се замислиш дали Haim не биха звучали по абсолютно същия начин, ако бяха мъже. Дебютът на г-н Croll поставя една доста сериозна летва, която възпитаникът на Liverpool Institute for Performing Arts ще трябва да надскочи в бъдеще.
Третият албум на Lykke Li продължава да тества границите на човешкия капацитет за страдание. Дебютът на шведката от 2008 Youth Novels бе любов от пръв поглед - жива и учудващо зряла амалгама от соул, инди и танцувален поп с обезоръжаващата крехкост на 22-годишно момиче. Осем години, два албума и един огромен хит по-късно Li си е извоювала много характерно място на музикалната сцена. Продуцираният от Björn Yttling (Peter Björn and John, Chrissie Hynde) и Greg Kurstin (Sia, Lana Del Rey) I Never Learn е от онези романтични албуми, които те разчувстват на секундата и няма как да не им простиш спорадичната слъзливост и сантименталност. Голяма част от заслугата за това е на самата Li, не само заради безграничната душевност, която се чете в гласа и очите й, но и заради способността да събуди емпатията в слушателите и да предаде по особено искрен и затрогващ начин трудни чувства като безнадеждност и трагичност. Ултра кратък албум от девет парчета компактна меланхолия, в които специфичният глас на Li трепери и трепти почти изцяло под акустичния съпровод на китари и клавири, които ту загатват за потенциала й да направи жесток саундтрак (I Never Learn), ту избухват (по-грубата Gunshot).
Luminous е своеобразното продължение на ярката танцувална психиделия, величествени китари и пулсираща електроника в Skying, но вдъхновено от астрономията и открития космос. The Horrors продължават да разчитат на стабилната електроника и моторни бийтове на кийбордиста Tom Cowan и равния бас на Rhys Webb, които позволяват на китариста Joshua Hayward да експериментира смело с мелодиите и свиренето по смазващо добър начин. Chasing Shadows започва с триминутно електронно интро, преди да избухне внезапно и да започне да надгражда един върху друг различни китарни рифове и синтезатори, Mine And Yours и So Now You Know пък продължават влиянието на Simple Minds от Skying, а Jealous Sun е почит към другите крале на шугейза и модерната рок психиделия – My Bloody Valentine. Откровените прилики между Luminous и Skying могат и да разочароват феновете, които харесват групата заради радикалните трансформации във всеки нов албум. Макар и да са твърде далеч от радикалния завой, който сме свикнали да очакваме, The Horrors си остават на светлинни години пред цялата инди и рок вълна в момента.
Тhe Inevitable End e подходящо заглавие за петия последен албум на гигантите от норвежкото музикално дуо Röyksopp, които обещават да не спират със музиката и занапред, но не и под формата на албуми. Ние си оставаме с надеждата бъдещата им продукция да звучи като Monument. Колаборацията с другата скандинавска легенда Robyn отвява глави и е едно от най-впечатляващите постижения на музикалната индустрия през 2014. Песента носи характерното за целия албум тъмно, но спокойно и самоуверено чувство, характерно за предизвестения добре обмислен край. Космическото Röyksopp звучене е в парчета като Sordid Affair, kraftwerk-скоро танцувално Save Me и другата колаборация с Robyn Rong. Другата страна на албума са интровертните и самовглъбени You Know I Have To Go, Here She Comes Again и Compulsion, както и еднакво жизнените и меланхолични I Had This Thing и Running to the Sea. Както винаги, The Inevitable End е концeптуално завършен през целите си осемдесет минути - от напомнящата за Giorgio Moroder космическа овертюра Skulls до прощалния епилог Thank You, който поставя края на неизбежния край или по-вероятно просто ново начало.
Може ли група от 80-те не само да звучи на място през 2014-та, но да експериментира с авангардни структури на композициите и въпреки това да продава добре и да се харесва, както на слушателите си, така и на критиката? Да попитаме U2. Шегичка. Отговорът на въпроса е Swans. Разпадалият се няколко пъти през годините музикален проект на гениалния Michael Gira сякаш става по-добър и по-добър с всяко ново възкресение. Последното такова започна с албума My Father Will Guide Me Up a Rope to the Sky (2010) и премина през грандиозната психотичност на The Seer (2012), за да стигне до To Be Kind, който рязко вкарва Swans в културната библия на човечеството. О, To Be Kind, ти двучасово звездно пътешествие в супермасивна черна дупка! Как да възпеем твоите наслояващи се звукови прогресии, свършващи в бездна от какафоничен вакуум, освен с един нищожен текст? Жалка работа. Слушай албума.
Jillian Rose Banks е двадесет и няколко годишно момиче, което пише музика още на 15, за да се скрие от тинейджърските си драми и развода на родителите си, завършва бакалавърска степен по психология и скоро след това качва първите си неща в Soundcloud. Следват договори, сингли, EP-тa, първо LP, oпределения за следващото голямо нещо в хипстърското арендби и титла Sound of 2014 на BBC. BANKS посочва Fiona Apple и Lauryn Hill за свои вдъхновения, но я сравняват по-често с Erykah Badu, Feist, Аlliyah и The Weekend. Девойката обаче има разпознаваем и една идея по-алтернативен стил от старото и съвременното арендби и две идеи по-електронен от изброените чернокожи музиканти. Чувствените и дълбоки балади като продуцираното от SOHN Waiting Game и You Should Know Where I’m Coming From се редуват с по-жизнени клубни парчета като кoпродуцираното с Jаmie Woon This Is What It Feels Like и палавите Stick и Fuck Em Only We Know. Текстовете не струват, но музиката е изпипана от най-добрите продуценти.
