Добре дошли в BOYSCOUT класацията на най-добрите албуми на 2014, с която отбелязваме важните моменти в прилично комерсиалната и независимата музика през последните 12 месеца. Какво се случи? Албумът като формат продължава да страда и едва три заглавия са продали повече от милион копия на най-големия (щатски) пазар на музикалната индустрия - саундтракът на Frozen, дългокраката Taylor Swift и англичанинът Sam Smith. Дигиталните сингли държат позиции, официалните класации включват данните за стрийминг при формирането на подредбата, продажбите на винил продължават да растат бавно, но упорито. Британското нашествие в САЩ продължава, EDM вълната в поп музиката започва да отслабва, големите имена от старата школа (U2) се излагат като за последно, a най-качествените неща излизат от независимите лейбъли. Лошо няма, има достатъчно добри албуми за годината (трудно ги сведохме до 50), сред които и на български изпълнители. Петото издание на BOYSCOUT Топ 50 включва 20 мъже, 10 жени и 20 групи и се осъществява с подкрепата на Ballantine’s.
Осемдесетарското възраждане е мъртво. Препратките към музикалната естетика от вероятно най-безсрамно шареното и хедонистично десетилетие настъпваха сериозно към по-горните ешелони на класациите, но донесоха срамен неуспех през 2014 на доста големи имена и изглежда са се запътили обратно към редиците на нишовите удоволствия. Вторият албум на La Roux е една от най-големите жертви на този феномен с жалните продажби от трийсетина хиляди бройки в цял свят - повечето анализатори си обясняват провала ту с дългата пауза след дебюта, ту с хаотичния рилийс, ту с идеята, че изначално успехът на групата е щастлива случайност. Жалко, защото качеството на Trouble In Paradise е обратно пропорционално на броя закупени копия албум, който определено надминава нивото на дебюта, макар и без песни с масовия потенциал на In For The Kill и Bulletproof. Ellie Jackson остава сама в La Roux след не особено приятелската раздяла с Ben Langmaid и демонстрира еволюция не само в цялостния си звук, но и във вокалния стил, който е по-малко абразивeн и някак по-топъл отпреди. Вдъхновенията зад осемдесетарската обложка и деветте песни се разпознават лесно - Uptight Downton напомня за припевите на Duran Duran, Silent Partner навява мисли за пост-диско периода на Donna Summer, а Tropical Chancer семплира My Jamaican Guy на Grace Jones.
Макар и далеч да не е най-качественият албум в дискографията на Metronomy, Love Letters има място сред най-добрите заглавия от годината заради простите, приятни мелодии на ръба на танцувалното, които извикват спомени от The English Riviera - албумът, който им донесе номинация за Mercury Prize. Стиловите вдъхновения на основателя и основен идеалог на групата Joseph Mount са оплодени от арендбито и рока на 60-те и инкубирани в изцяло аналогово оборудвано студио, което се усеща доста приятно в повечето записи. Любовните писма са за разбити връзки и тъгуване по далечни спомени, а песните - малко трудни за сдъвкване на първо слушане, но определено заслужаващи да бъдат повъртяни на аудио вилицата, докато не започнем да разбираме мисията на мистър Mount да изнамери нови рецепти в съвременната поп кулинария. Едвам се сдържах да не използвам определението тава, но се сетих, че е запазено за последните албуми на Coldplay, които впрочем бяха подгрявани от Metronomy през 2012.
Turn Blue е осмият албум на блус рок дуото The Black Keys, в който групата не си прави труда да експериментира радикално и не променя работещата формула, която го превърна в гигантска група. Основната разлика с предишните албуми и продуцирания от Danger Mouse Turn Blue е в подхода към отделните песни, които служат предимно за изграждане на хомогенна атмосфера, отколкото за отделни сингли в традицията на запомнящите се хитове на The Black Keys катоTighten Up, Lonely Boy и Howlin’ For You. Така и така споменахме (негативната) атмосфера, нека не забравяме, че последната се дължи най-вече на тежкия развод на фронтмена и китарист на групата Dan Auerbach, което предопределя и доста голяма част от темите (и самото заглавие) в Turn Blue. Don't give yourself away/To the weight of love - трябва да слушаме по-често съветите на меланхолични блусари.
Третият албум на Hercules & Love Affair започва с Hercules Theme - преработена версия на оригиналната тема на Andy Butler и неговите херкулесовци, която моментално изстрелва на дансинга и те кара да забравиш, че съществува друго място освен него. The Feast of the Broken Heart напомня силата и уникалния стил на великия дебют на групата с комбинация от олд скуул диско, осемдесетарски денс поп, деветдесетарски чикагски хаус и ангийски асид рейв. Butler остава верен на себе си и сформира чисто нов екип от изпълнители, които вдъхват допълнителен хъс на записа с мощни вокали. Krystle Warren превръща My Offence в агресивна изповед, John Grant балансира мелодичното диско преживяване I Try To Talk To You с меланхоличния си глас, а белгиецът Gustaph води албума до кулминация с Do You Feel The Same. Дискотеката затваря с The Key и неговите джазови броукън бийт нюанси, които напомнят за живота извън дансинга.
Класически коледен албум, но не от онези комерсиални напъни в духа на Diana Krall, които пускаме докато редим елхата и похапваме зелеви сърми, боб и содена питка със семейството на свещи в празничната вечер. Говорим за удачен саундтрак за хора, които очакват размяната на подаръци, филмите за Рождество и аромата на мандарини пред домашното огнище със зле прикрита неприязън. Kozelek е добра алтернатива за всеки, който не понася коледния дух. Този изпълнител никога не е бил особено приповдигнато жизнеутвърждаващ, но в годината на мрачния, брутален, искрен и изпълнен с истории за смърт Benji (под псевдонима Sun Kil Moon) и доказателството, че е истински задник в седемминутната War on Drugs: Suck My Cock, Kozelek надминава самия себе си и превръща класики като O, Little Town of Bethlehem, Silent Night и Oh, Christmas Tree в тиха и спокойна възхвала на меланхолията и депресията.
Вторият албум на Jessie Ware не е по-добър от малката поп революция Devotion, но въпреки това заслужава внимание заради устойчивата тенденция да прави добър женски поп и да засища големия глад за качествено и по-различно соул звучене. Ware използва умело вкуса и контактите си от независимата електронна сцена, за да прави лесносмилаема и добре звучаща музика. В Tough Love работи с различни талантливи продуценти, които разнообразяват звука и покриват плътно различните стилове в албума. От продуцираното от Julio Bashmore нетипично Keep on Lying до класическия арендби звук на лъстивото Kind Of… Sometimes… Maybe, изпипаните парчета звучат интригуващо на пук на (понякога) баналните любовни текстове и мелодраматични заглавия като Cruel, Desire, Tough Love и, внимание, Champagne Kisses. Класният звук от дебюта на Ware е видим в достатъчно динамичните и дълбоки песни като Want Your Feeling и Sweetest Song, но липсва в леко прекалените Say You Love Me и Pieces. Последните две нямат много характер, но издават амбиции за сериозен пробив на мейнстрийм сцената.
Lana Del Rey е митологичният свят на американката Lizzy Grant, обитаван от депресирани кралици на красотата и самотни старлетки, мъжете, които ги използват, и момчетата, които ги обичат. Пушат се цигари, свири джаз, парите, славата, блясъкът и властта доминират сред ценностите, а част от фантазиите и откровенията й отиват толкова далече, че някои заслужено я обявят за трол. Ланаделрейландия наистина е обсипана с противоречия и именно заради това е интересно и обаятелно място, защото разчитането на музиката и игрите с думи на Lana Del Rey говори много за самите нас (какви са първите ви асоциации за Fucked My Way To The Top например?). След огромния комерсиален успех на Born To Die, Lana се завръща с албум, в който няма нито едно парче, направено за класациите. Вместо това има припеви, които свалят темпото, вместо да се превръщат в кулминация, угаждащи си седемминутни песни, повеи на Pink Floyd и китарни сола като от седемдесетте. Ultraviolence има и своите недостатъци. След силното начало, втората половина на албума е белязана от осезаем спад в качеството на музиката, но не изневерява на естетиката на Lana. Самата тя казва, че е егоист и прави всичко за себе си - записва музиката, която иска, снима видео клиповете, както й харесват. Доколко можем да й вярваме дали това е така, както и за всичко останало, разбира се, е въпрос на избор.
Псевдонимът Dean Blunt е отдушник за singer/songwriter наклонностите на лондонския полимат Roy Nnawuchi, който укротява хиперактивното стилово маневриране и влиза в по-тясна и ясна концептуална рамка. Black Metal излиза в каталога на легендарния инди лейбъл Rough Trade, но Roy Nnawuchi въобще не се е постарал да полира и контролира творческата си муза за по-добро първо впечатление. Стилът на нетипично слънчевото и кратко (1:58) Lush е дефиниран в самото заглавие - психиделични китари и оркестрация, семплирани от класиката на Big Star For You. 50 Cent e дрънчащ, китарен поздрав към осемдесетарските звезди на Rough Trade Scritti Politti и The Smiths, а 100 е директно тяхно копие. Blow и Molly & Aquafina затвърждават музикалните и лирически паралели между Dean Blunt и Smog, творческия псевдоним на Bill Callahan от деветдесетте. Roy Nnawuchi притежава същия лаконичен баритон и склонност към обрисуване на некомфортни, антагонични ситуации и мисли и избягва ограниченията на singer-songwriter амплоато зад псевдоними и маски. Втората част на албума има по-наркотично, ърбън звучене с дезориентиращи заглавия – Punk е стандартен дъб от южен лондон, Country e двуминутен нойз джам, a Grade закрива албума с плътен синт пад, саксофон и далечните вокали на Joanne Robertson. Black Metal не разкрива истинския Dean Blunt, но доставя удоволствие с възможността да се отдадеш на чувството за дезориентация от множеството мишени и маски, които прелитат наоколо.
SARH са двама (Dj Pone отEd Banger и José R. Fontao отStuck in the Sound, но правят музика като за петима. Едноименният им дебют съвсем не е нещо нечувано досега, но е направен по толкова перфектен начин, че много скоро получава абонамент за риплей бутона. Музиката на SARH е като картина на Ботичели, рисувана с неонови цветове - ефирна, нереална, хипнотизираща, едновременно силна, въздействаща и неочаквано свежа. Пренесено в звук, това е мрачно, мелодично даунтемпо с много оркестрации, прекрасна структура, ангелогласен вокал и контрастиращи синт ефекти, които блестят като стоманени остриета. В албума няма нито едно разочарование, в най-лошия случай песента е прилична. Продукцията е безупречна, бонусът са двата клипа-шедьоври с участието на Aiden Shaw. Зимна меланхолия at its finest.
Съвършено доказателство за изумителния талант на Страхил Велчев да измъква вълнуващи мелодии от аналоговите си машини и добро въведение в пост соц техното на KiNK, повлияно в еднаква степен от детройтския си кръстник, чикагския хаус и ранните издания на Warp. Under Destruction e едновременно суров и рафиниран албум с идеален баланс между изкривеното спокойствие в нежното пиано и по-клубната музика, записан по време на дузината аналогови джем сешъни в домашното студио на Велчев в София. KiNK предпочита да експериментира със звука и си спестява отчетливите вокали, с изключение на характерните хармонии на Rachel Row. По-бавните тракове в Under Destruction се разгръщат плавно и неочаквано и окупират съзнанието с купища добре премерени детайли. Албумът е далеч от определението за клубен, но не му липсват и бързи парчета с пулсиращ бийт, които окупират краката на слушателите и сетовете на по-прогресивните диджеи.
